ЧАСТ ПЪРВА

РОБИНЗОН

ГЛАВА ПЪРВА

Максим открехна люка, подаде се и предпазливо погледна небето.
Тукашното небе беше ниско и някак твърдо, без лекомислената прозрачност,
която намеква за безкрайността на космоса - не, това беше истинска
библейска твърд, гладка и непроницаема. Тази твърд, несъмнено опираща се
върху раменете на местния Атлант, равномерно фосфоресцираше. Максим потърси
в зенита дупката, пробита от кораба, но там се разливаха само две големи
черни петна - като капки туш във вода. Той широко разтвори люка и скочи във
високата изсъхнала трева.
Въздухът беше горещ и сух, миришеше на прах, старо желязо, отъпкана
зеленина, живот. И на смърт също миришеше - стара и непонятна. Тревата беше
висока до кръста; недалеч тъмнееха храсталаци, на места стърчаха унили
криви дървета. Беше почти светло, като през ярка лунна нощ на Земята, но
нямаше лунни сенки, нямаше я лунната мъглива синева. Всичко беше сиво,
прашно, плоско. Корабът стоеше на дъното на огромна котловина с полегати
склонове. Околната местност забележимо се надигаше към размития неясен
хоризонт и това беше странно, защото някъде наблизо течеше река, голяма
спокойна река, течеше на запад, нагоре по склона на котловината.